Европейският съюз безспорно промени живота ни, а членството в него изпълни отдавнашните ни мечти да пътуваме свободно. Днес обаче Европейският съюз – тази прекрасна идея за осигуряване на мир, сътрудничество, свобода и икономическо развитие е в криза. За тази криза има както външни, така и вътрешни причини. В настоящата статия външните причини за тази криза обаче няма да бъдат анализирани. Безспорно една силна Европа пречи на САЩ и Русия в тяхната глобалната геостратегическа и политическа игра. Разбира се и хибридната война, водена от Владимир Путин срещу стара Европа дава своите негативни резултати, а незаинтересоваността на САЩ допълнително подкрепя негативните процеси. Причините за кризата в Европейския съюз в своята същност обаче се коренят в характера на самия съюз и философията, по която той е създаден и функционира от много време. Зад иначе добрите идеи за осигуряване на свободно движение на стоки, хора, капитали и идеи се крие истинското зло, заради което се случва всичко днес. Една от базовите идеи, свързани с основаването и съществуването на евросъюза е осигуряването кохезия и равенство между отделните страни членки в икономическо, социално, а от доста време и в политическо отношение. Наглед едно много добро намерение. Сама по себе си обаче тази идея е социалистическа и колективистична. Днес повече от 24 години след Договора от Маастрихт тя дава вече своите лоши резултати. За какво става въпрос. При своята реализация всяка колективистично-социалистическа идея трябва да извърши определен вид трансформация на управляваната система. Обичайно тази трансформация се реализира чрез подчиняването на мнозинството на някакъв елит, който задава неговите приоритети и посока на развитие. Точно това прави днес ЕС – реализира определени свои политики в конкретни приоритетни направления като за целта изземва икономически ресурси от всички и най-вече по-богатите свои членки, за да ги предостави по някакъв начин или на конкретни държави, които имат нужда от тях по някакъв начин или за реализирането на определени свои политики. За обслужване на този процес естествено се създава огромна административна и бюрократична система. Един огромен непроизводителен апарат, който освен че излиза много скъп за издръжка е и силно централизиран, защото той трябва планово-административно да дирижира развитието на отделните държави в съюза в правилната посока според политиката на европейските лидери. Понеже ЕС се занимава с все повече въпроси, свързани с интеграцията и кохезията, постепенно той създава все повече административни структури, съвети, комисии и колективни органи, които да я обслужват. Такива са Европейска комисия, Съвета на Европа, Съветите на отделните министрите по отделни въпроси, Европейския парламент, Комитета на регионите, ОЛАФ и тн. и тн. Всичко това лека полека превръща Европейския съюз в едно силно йерархично, тромаво, статично, бюрократизирано и колективизирано наднационално образувание, което не може да взема бързи, адекватни и ефективни решения. Това се видя ясно при ситуацията с гръцката криза и бежанската криза. В ЕС линиите на комуникация и движение на информацията са силно удължени, усложнени и могат да бъдат спрени или прекъснати на много различни нива. Постепенно развитието на европейското общество започва все повече да зависи от хора и структури, които почти нямат никаква пряка връзка със социалния, политическия и икономическия им фундамент. Постепенно „някой друг“ започва да преценява и решава, кои са целите на всички, кое е необходимо и важно за всички. След това този „някой друг“ изготвя в своите брюкселски офиси едни огромни като обем и продължителни като времетраене планове и програми за реализирането на своите приоритети в различни сфери на обществото и икономиката. За подпомагане на този процес се приемат различни директиви и регламенти. След това същия „някой друг“ изземва финансови ресурси и започва да финансира и реализира своите планове независимо дали от това има реална нужда или не, независимо дали това ще е необходимо за бъдещето и дали отговаря на новите реалности или тенденциите в развитието на света. Примерът със скъпите селски стадиони или велосипедните алеи по селата у нас са доста крайни, но са показателни именно за този феномен. Какво е следствието от всичко това – само едно. Свободният пазар вече започва да действа все по-слабо като коректор на икономическото развитие и развитието на обществото, защото друг започва да се меси в даването на сигналите за неговото развитие. Става така, че вече не пазарът, а някой друг в лицето на европейските бюрократи започва да възнаграждава или наказва икономическите играчи. Всичко това постепенно задушава свободата – личната и икономическата, а от там и социалната. В тази силно враждебна среда иноваторите и визионерите, които могат да дадат вярната посока за развитие за всяка сфера на обществото биват все по-изтласквани към периферията. На сцената преобладаващо остават само тези, които изпълняват приоритетите на ЕС или които на ниво отделни държави могат да си осигурят по някакъв начин – политически, институционален или откровено корупционен достъп до европейско/държавно финансиране, от което може би нужда имат съвсем други субекти в обществото и икономиката. До тези финансови средства, идващи от ЕС нуждаещите се от капитал икономически субекти биха били имали много по-лесен и ефективен за икономиката достъп, ако той е организиран на пазарна основа, а не централизирано от ЕС. Така реално Европейският съюз започва да се меси и нарушава естествените процеси по натрупване и разпределяне на капитала в икономиката, а икономиката му става все по-непазарна, а това значи и неефективна. Неминуемо всичко това, в комбинация със щедрите социални политики в целия ЕС, се отразява върху вида, характера и ефективността на основния генератор на икономическия растеж – инвестициите. Механизмите на еврофондовете и европейското финансиране като цяло в добавка към ролята на всяка национална държава в рамките на нейната икономика чрез механизмите на обществените поръчки ги изкривяват и деформират. Така се създава една устойчива и стерилна откъм външни заплахи, но във вътрешността си много нездравословна среда за развитие на нормални, пазарни и ефективни бизнес модели. За сметка на това се стимулира развитие на бизнеси, които са пряко обвързани с политически решения на ниво държава или с решения, вземани в рамките на Европейския съюз или провеждани от него политики. Това постепенно прави бизнеса ленив, разглезен и инвестиращ в сектори на икономиката, чиято ефективност няма как да бъде оценена пазарно. В добавка политиките по доходите в рамките на съюза влошават още повече неговата икономическа ефективност. Разбира се в богатите и развити европейски държави описаните негативни ефекти са по-слабо изразени, заради конкурентната борба на международните пазар. В малките, по-бедни или в по-силно изложените на корупция държави като България това обаче е прекалено очевидно. Дори за страничните наблюдатели е ясно, че у нас около парите от еврофондовете и тяхното разпределение бяха създадени не един или два порочни бизнес кръга. Всичко описано до тук в дългосрочен план води и ще доведе до намаляване на конкурентоспособността на Европа, до ограничаване на способността и да генерира нови идеи, да създава нови стоки и услуги и стеснява компетенциите и да се справя с икономическите си, а като следствие от това социалните и политическите си проблеми. Първият сериозен индикатор за това е, че ЕС вече не е онзи технологичен инкубатор и генератор на идеи, патенти и открития, който тя е била само допреди четвърт век. Ето така бавно, но постепенно и сигурно старият свят, Европа, майката на всички цивилизации ще се превърне в обикновен консуматор. Това не вещае нищо добро, защото когато не създаваш и не твориш, а само консумираш, то си на крачка от изчезването и унищожението. Историята го доказва. Затова пътят за развитие на Европейския съюз трябва да е точно обратния на установения в договора от Маастрихт – либерализация, по-малка централизация и свобода.
Кризата свързана с гръцкия дълг накара редица леви икономически и политически експерти да изкажат своите мнения и да изпълзят от дупката на забравата. В разгара на кризата, когато нормалният свят се опитваше да минимизира всички негативни последици от нея те говореха с такъв плам, все едно са чули залпа на Аврора или са видели Маркс възкръснал. Сипеха лозунги, как ситуацията с Гърция, борбата на нейното правителство с международните финансови институции и желанието на гърците за ново съкращаване на гръцкия дълг било съкрушителна победа срещу финансовия капитал, как кризата е в резултат на неолибералната икономическа политика и икономическата свобода по принцип. Сипеха се заклинания срещу Европейския съюз, САЩ, МВФ, Световната банка... Да обвиняваш притежателите на един от основните фактори на икономическото развитие, че са виновни за конкретна криза, е еднакво с това, да обвиниш земевладелците, работниците и предприемачите за същото. Да обявиш собствениците на капитал за лошите в икономиката, защото желаят възнаграждение за своя капитал, е като да обявиш земевладелеца и работника за лоши, защото искат заплата или рента, а предприемача - печалба. Истината е, че не следването на либералните и десните принципи в икономиката създаде глобалната криза или в частност гръцката такава. Напротив, именно отклонението от тях ги създаде. Какво виждаме в страните, в които икономическата криза се разраства и не иска да приключи? Независимо от характера на управляващите партии или в коя част на света се намират тези страни, се наблюдава голям държавен и бюрократичен сектор, осакатяващо и най-вече прогресивно данъчно облагане, огромни бюджетни дефицити, ужасяващи по своя размер публични, пенсионни, здравни и социални разходи, големи дългове. Ако прочетем учебниците по икономика и се абстрахираме от всички други фактори ще видим, че това е лява икономическа политика, а не дясна. Точно така. Лява и социалистическа. Лява и социалистическа, защото такава политика искат избирателите. Желаят я, защото така е по-лесно. Много по-лесно е, запленен от обещания за светло бъдеще, да вярваш, че е възможен живот, в който няма нужда да работиш здраво, да бъдеш креативен и иновативен, в който друг ще поема издръжката на живота ти и твоето здравеопазване, в който друг ще плаща и работи вместо теб. И политиците им предлагат този живот като са склонни да принесат в жертва личния интерес, съзидателния труд и творчеството, които са основния мотор на всяко общество. Всички виждаме, до какво доведе това. Криза и нещастие. В същото време има и примери как откровено социални държави, които в условията на криза прилагат принципите на дясната икономическа политика - икономии, балансирани бюджети, контролирани и съобразени в възможностите си социални разходи, стимулиране на частната собственост и тн. Там криза няма или тя си отиде отдавна. Защо в Гърция не последваха този пример? Защото е по-удобно да не правиш нищо, а капиталистите, либертарианците и работещите да са виновни за собствените ти нерешени проблеми. Жестоката истина, която всички социалисти крият е, че дори целия дълг на Гърция да бъде опростен, тя не разполага с икономика и публичен сектор/публични финанси, който да генерират стабилност и растеж. Така без истински и правилни реформи, само за няколко години, гръцката държава ще е натрупала отново ужасяващи дефицити и огромни дългове за тяхното покриване. Само че този път вече няма да са виновни десните, неолибералите или финансовия капитал, а ще бъдат виновни тези които по принцип са - социалистите. Ето защо проблемът при управлението на икономиката не е ляво или дясно, а кое е правилно и кое не е правилно, кое е морално и кое не е. Историята досега обаче показва, че социалистите поддържат грешната страна на посочените дилеми.
Състезанието за голямата награда на Япония, проведено на 22 октомври 1989 г. е едно от емблематичните в историята на формула 1. То е белязано от сблъсъка в последните обиколки между съотборниците Айртон Сена и Ален Прост, каращи за Макларън Хонда, последвалата победа на Сена и противоречивата му дисквалификация, което решава преждевременно титлата в полза на Прост. Ден по-рано обаче се случва нещо също толкова значимо за света на формула 1. В квалификациите за състезанието Сена побеждава Прост за първото място на стартовата решетка с цели 1.73 секунди. По стандартите на формула 1, където хилядните от секундата решават всичко, това е изключително много. Именно заради подобни постижения Сена има статус на легенда. В онези години формула 1 не е толкова високотехнологичен спорт, колкото е тя днес. Именно обаче съвременните високи технологии, впрегнати в един новаторски проект на Хонда позволяват да се върнем назад във времето и да видим отново рекордното постижение на Сена като диалог между човек и машина в продължение на една минута и малко повече от 38 секунди. И всичкото това в памет на великия Сена!
Когато си на власт се страхуваш, някой да не ти я вземе и това бавно, но сигурно те превръща от лидер в обикновен страхливец. Когато си на власт около теб гравитират всякакви куртизанки, които успешно те залъгват, че те обичат и така ти завъртат главата, че те превръщат в безмозъчен глупак на стари години. Когато си на власт считаш, че семейството не е основна градивна клетка на обществото, а и че изобщо не е никаква клетка. Когато си на власт вярваш, че си нещо изключително, а всички други са някакви нищожества, които по стечение на обстоятелствата изглеждат като хора. Когато си на власт мислиш, че всички са ти длъжни, но ти не им дължиш нищо. Когато си на власт смяташ, че достойнство имаш само ти, но другите нямат такова. Когато си на власт знаеш, че когато от определени хора вече нямаш интерес, то е напълно в реда на нещата да ги изхвърлиш на боклука като непотребни вещи, а от това тях няма да ги заболи. Когато си на власт никога не осъзнаваш, че уважението и лоялността са двупосочни процеси. Когато си на власт мислиш, че може да изискваш от някой уважение и лоялност, но ти самия може да не я демонстрираш към него. Когато си на власт считаш, че всички са длъжни да работят само за теб и да обслужват само твоя живот без значение, какви свои лични проблеми имат да решават. Когато си на власт не осъзнаваш, че нямаш право да искаш уважение от хора, които постоянно унижаваш или си унижавал, но пък в замяна на това те са те подкрепяли, а от техния труд си забогатял неимоверно. Когато си на власт създаваш свой собствен свят, който е капсулиран и изолиран от външния – уговорени звания, режисирани хвалебствия, фалшив социален живот, платена с постове и титли любов, купено с пари спокойствие. Когато си на власт губиш връзка с действителността до такава степен, че тя ти се струва измамна и поради това не чуваш гласовете на здравия разум. Когато си на власт си мислиш, че си способен постоянно да манипулираш всичко и да лъжеш всички, но пропускаш факта, че човешката съвест не може да бъде лъгана и манипулирана дълго време. Когато си на власт си убеден, че да настройваш хората едни срещу други, като ги караш да живеят в постоянен страх и ужас, е нещо нормално, а дори си мислиш, че на тях това им харесва. Когато си на власт ти се иска хората да се кланят дори на твоите снимки. Когато си на власт вярваш, че ще управляваш вечно, но удобно забравяш факта, че всички в историята които са имали подобни вярвания свършват по един и същ начин – отчаяни, унизени, забравени, нещастни и самотни. Когато си на власт смяташ, че моралът е само за обикновените хора, но в най-неочаквания момент обикновените хора ти показват, че моралът е по-важен от теб. Когато си на власт мислиш, че винаги можеш да изиграеш съдбата, но когато падаш от власт разбираш, че това не е така. Когато падаш от власт осъзнаваш, че да се мислиш за всевластен е било една голяма илюзия. Когато падаш от власт вярваш, че най-успешната ти „инвестиция“ в човек е последната ти инвестиция, която всъщност те е унищожила. Когато падаш от власт никой не иска да те защитава и затова принуждаваш невинни да го правят. Когато падаш от власт е трудно да правиш прогнози за постъпките на други хора, защото в главата ти няма никакъв друг модел на човешко поведение освен това на диктатор, тиранин, мъчител, интригант, далавераджия и лъжец. Когато падаш от власт мислиш, че институцията, която си управлявал не може без теб, но животът показва, че това не е вярно. Когато падаш от власт обвиняваш всички други хора за своя провал, а после ги обявяваш за предатели, недостойни и лоши, но за своята жалка участ никога не обвиняваш себе си…
Преди години имах разговор с моя приятелка от Албания, която живее в столицата Тирана. Разговорът беше на различни теми, но по стечение на обстоятелствата стигна и до темата за историята на България и Албания. Всичко ми беше много интересно до момента, в който на мой въпрос, кои са основните врагове на албанския народ в неговата история ми бе даден категоричен и недвусмислен отговор - Сърбия и България. За Сърбия всичко ми беше ясно. Враждите межди двата народа са стари и продължават до наши дни. Бях изключително удивен обаче, защо този малък народ има нас българите за големи врагове. Логично дойде и моя въпрос "Защо точно България?". Отговорът беше кратък, точен, ясен и казващ всичко - България на три морета. Този отговор ме озадачи. Постепенно започнах да проучвам общата история на България и Албания и открих, че около 4 века ние сме владели техните земи. Албания и албанските земи са били част от същата тази "България на три морета", за която имаме величествена представа. Дали сме ги завладели миролюбиво, дали сме управлявали добре и не сме потискали по някакъв начин албанския народ? Едва ли всичко е било идеално щом албанците ни имат за големи врагове. Явно великата българска история има и своята тъмна страна, за която знаем съвсем малко. Знаем малко, но не по наша вина. Така са ни учили. Това обаче не значи, че трябва да приемем всичко за даденост, за абсолютна истина и да не се стремим да разбираме дълбочината на истинските процеси в нашата история. Понякога се замислям, дали наистина сме толкова велик народ, какъвто нашата история ни представя. Велики събития имаме. Велики герои също. Обективната истина обаче показва, че всеки велик народ или този, който изглежда такъв предизвиква симпатия и опити за подражание у други народи и нации. Така е с германците, руснаците, американците, японците и кой ли още не. Не открих обаче някой да се стреми да подражава на нас. Обикновено сме обект на подигравки и присмех. Защо? Защо сме едни от най-нещастните народи по света? Отговорът дойде съвсем скоро. Имах възможността да се запозная със Сингапур. Няма нужда от представяне. Една от най развитите в икономическо отношение държави в света. Населението му е съставено от четири етноса. Местните са малцинство, друг етнос е държал властта през годините, третият етнос са дошли в Сингапур като роби, при това истински, а четвъртият етнос е бил моторът на икономиката и местните финанси. Днес обаче никой не обвинява някой етнос за неговата историческа роля, не претендира да бъде почитан като роб или като властник. Никой на никого не нарежда, какво да прави, как да живее или защо живее в Сингапур. Това е така, защото в съвременния проект, наречен Сингапур всеки е ценен, всеки е част от тази модерна нация, отправила поглед в бъдещето. А у нас. У нас все още гледаме в миналото и търсим постоянно там поводите си за своето щастие. Убеден съм, че една от най-важните причини да сме едни от най-нещастните народи по света, е истеричното вкопчване в миналото и неговото непрекъснато възкресяване. Не съм виждал друг народ, който се стреми да извлича самочувствие от факта, че е бил тъпкан и унижаван. Нещо повече, колкото повече е бил тъпкан и унижаван, толкова по-голямо национално самочувствие се генерира. Все едно ако сме били най-големите роби на света, то това ще промени по някакъв магичен начин благосъстоянието ни и нашето настояще. Все едно ако по-роби от нас не съществуват никъде по света, то това ще ни направи много важни, успешни и готови за предизвикателствата на бъдещето. Извън границите на България светът е друг. Мислещ, креативен и нормален. Свят в който хората гледат в бъдещето, творят, създават идеи, богатство и благосъстояние. В историографията на нашите съседни държави никъде не присъства термин като „османско робство“, навсякъде се говори за „османска власт“ или „османско управление“, но ние сме българи и заради историята ни, за която знаем толкова малко, си искаме робството...
Всички положителни качества на един човек губят смисъл, ако той не е морален и почтен. Няма конституция, закон, правилник, постановление или наредба, които да те направят морален или да ти спечелят уважението на хората. Да си морален и почтен е личен избор. Личен избор в това дали ще служиш на тъмните сили или ще се доближиш с една крачка до бог. Ето защо всеки човек трябва да бъде истински професионалист, да работи със страст, да бъде целеустремен, да защитава принципите си, да бъде отговорен, но преди всичко да бъде морално човешко същество. Морално човешко същество, чиито ценности са по-силни от желанието на който и да било да ги промени или разруши. Нещо повече, човек не трябва да се предава, а трябва да се бори за тях. Тези дни бившият правосъден министър Христо Иванов ни показа, какви са хората и политиката у нас, но най-вече ни показа, какви трябва да бъдат те…
Успехът често е въпрос на личен избор, но въпрос на личен избор е и да останеш прост. Огромният скандал от последните дни около песента за Райна Княгиня, която турски певец пял на предизборно митинг на ДПС и то на турски, е поредният пример за второто. Как така българска песен с турски текст? Голям вой, олелия, публикации и заклинания от кмет на възрожденски град, за това как нашите песни, фолклор и свещени текстове са осквернени завинаги, което неминуемо ще доведе до края на нацията... Никой обаче не се досеща (или може би не желае да се досети), че всички ние сме живели в рамките на една империя, в която освен свободно движение на стоки, хора и капитали е имало обмен и на мелодии. Случаят с песента за Райна Княгиня е точно такъв. Именно поради същата причина версии в повечето балкански страни има и песента, известна у нас като „Свети Георги“. Същото е положението и с химна на Странжда – песента „Ясен месец“, на която е посветен филмът по-горе. Той разказва една комично-драматична история, която трябва да ни накара да разберем, че по нашите земи нещата, които ни обединяват са повече от нещата, които ни разделят. Само трябва да ги открием…
Мрежовите структури ще победят йерархичните, защото са по-ефективни, по-бързи и по-гъвкави. Поредното доказателство за това е Израел. У нас е наложено схващането, че евреин е синоним на човек, който не работи, а изкарва парите си по много лесен начин и най-вече чрез нечестни способи. Малко хора у нас обаче знаят, че за последните години в Израел, който е разположен на територия, която е едва 1/4 от територията на България, който има население, което е малко по-голямо от това на България (8,1 млн. души) и чиято територия в преобладаващата си част е пустиня, има регистрирани открития/патенти, които са повече от направените в Европа и са почти толкова, колкото тези, направени в САЩ. Израел е и първенец в света по рискови инвестиции в start-up компании. В тази държава иновациите и откритията се случват постоянно и спокойно можем да определим Израел като един от технологичните инкубатори на света. И това се случва в държава, която е заобиколена само от врагове и е в състояние на постоянна война от десетилетия. Именно поради тази постоянна бойна готовност, съчетана с непрестанни бойни действия с различен по размер и сила противник, в Израел са осъзнали, че йерархичните модели на управление са остарели поради своята неефективност. Посоченото води до стимулирането на нейерархичните връзки, което насърчава креативността и творчеството на бойното поле. Именно това е една от тайните за успехите на израелската армия и нейните забележителни военни победи. На по-късен етап чрез механизмите на задължителната военна служба стимулираната креативност се пренася от армията и в икономиката, където дава своите резултати днес. Посоченото за пореден път доказва, че истински двигател на икономиката не може да бъде преразпределението на чужди пари или безогледното им харчене. Истинските двигатели на обществото и икономиката са творчеството, креативността и съзидателният труд. Виждаме ли около себе обаче визионери и реформатори, които да ни поведат в правилната посока? Виждаме предимно хора, които обещават само пари изкарани от някой друг. Виждаме само все по-йерархични структури, които се задъхват от своята големина и бавна комуникация между звената си. Виждаме йерархични структури, които не комуникират помежду си, защото дизайнът им не го позволява обективно. Виждаме само икономическия провал на нашата държава, защото основните движещи сили на обществото у нас са задушени. Това, макар и от друга гледна точка, показва, че не сме готови за предизвикателствата на новия свят и новите реалности в него.
Венецуела е пример, който много социалисти, националисти и откровени популисти у нас дават като пример за успешна икономика и успешна икономическа политика. Много хора се доверяват на тези политици и започват да вярват, че Венецуела е пример, който трябва да бъде следван. Истината, както винаги обаче, е съвсем различна. Ако анализираме изходните икономически условия за развитието на Венецуела, то наистина бихме заключили, че тя притежава всички необходими предпоставки, за да бъде успешна държава с успешна икономика, която осигурява проспериращ живот на своите жители. Венецуела е страна, която притежава живописна природа и най-големите залежи на петрол в света. Венецуела притежава големи находища на никел и злато. Страната е сред водещите производители на кафе в световен мащаб. Би трябвало да очакваме, че хората там ще са богати, задоволени и щастливи, но истината е съвсем друга. Видеоклипът показва, че във Венецуела хората се редят на опашки за елементарни продукти от първа необходимост. Ако направим допълнително проучване, ще открием и, че инфлацията е висока, а нивата на престъпността са по-големи от тези в Ирак. Кои са причините за разминаванията между очаквания и реалност ли? Както можете да се досетите, официално виновни са САЩ, едрите капиталисти, спекулантите, частните собственици, чуждестранните инвеститори... Истинските причини обаче са тоталният контрол от страна на управляващите върху всички сфери на обществото, фиксирането на цени, плановата икономика, национализацията на редица индустрии (петролна, златодобивна, телекомуникационна, циментова, металургична), щедрите социални програми, бюджетните дефицити, нарастването на държавния дълг. Затова когато политици-популисти агитират за прилагане на мерки, характерни за икономическата политика на Венецуела у нас, имайте едно на ум. Тези политици не желят хората в България да забогатеят. Тези политици искат само нашите гласове, за да могат да забогатеят само те. Нищо повече!
Когато не намираш причина да имаш самочувствие в настоящето, то си търсиш такава в миналото. Тези дни за пореден път виждаме как Божидар Димитров, който е професор, бивш министър, бивш агент на Държавна сигурност и настоящ директор на Националния исторически музей, отново е запленен от миналото до степен на екстаз. Нещо повече, ставаме свидетели на неговото силно желание да притежава освен официалните си титли и титлите "пазител на българския дух", "главен окултист", "върховен покръстител". Всичко това в допълнение към други негови неофициални титли като "основен вампирооткривател" и "русалкофил". В последните години всякакви публични личности се изреждат да използват славното ни минало, Ванга, религията или нещо друго, само за оправдаване на своите действия и най-вече на екзотичните си увлечения. Увлечения, които са свързани вероятно с бизнес или политически интереси. Божидар Димитров не е изключение от този процес. Единствената негова надежда и надежда на личности, подобни на него е, народът да ги разпознае за някакви капацитети, лидери и пазители на някакви велики тайни. Това което се случва обаче, е, че хората биват настройвани да вярват, че щом някъде е бликнала вода или нещо подобно, то вече всичките им проблеми са решени и те повече няма да се появят. Нещо повече, щом това се е случило няма нужда да се работи, да се създава или да е нужна креативност. Достатъчно е само, да е имало славно минало и да сме намерили нещо, което е било свързано с него - някакъв кладенец, гробница, вампир, русалка, меч или някакъв череп. Това е много удобно и изгодно. Удобно е, защото изходните условия за успеха са налице. Изгодно е, защото постигането на успех не изисква особени усилия. Това е същата психологическа измама, с която популистите насаждат в общественото мнение мантрата, че ако примерно национализираме златодобивната индустрия у нас, веднага ще потекат реки от пари, ще станем богати без никакви усилия и само ще се печем по шезлонгите. Подобни послания са елементарни и имат за цел само печелене на симпатии, гласове и както можем да се досетим – пари. Пари които много често се оказват нашите пари. Ето защо тези посланията на хора като Божидар Димитров нямат за цел да променят нечий живот към по-добро освен живота на този, който ги изрича. Това не са послания на лидери и специалисти в своята област от живота, защото истинските лидери водят хората не назад към миналото, а напред към бъдещето. Те не забулват действията си в мистика и окултни практики. Истинските лидери са смели, прагматични и отворени към предизвикателствата на настоящето. Те не предлагат съмнителни ритуали като панацея за всичко, а си гледат работата, идентифицират проблеми и предлагат решения.
|
Author:) Archives
February 2017
Categories |